Тъга

Странно нещо са думите. Понякога не ги ценим. Казваме нещо, то заминава, но оставя дълбока следа в душите ни. Всъщност зависи кой го е казал, на кого го е казал. Ще ви дам един пример. Онзи ден дъщеря ми беше при мен. Страхотно хлапе, умна и много чаровна. Сгуши се до мен, прегърнала куклата, подарена и от “секретарката на Дядо Коледа” и някак особено замълча. Унесена и може би леко тъжно беше. После тихо ми прошепна на ухото:

“Тати, искам да бъда Дамата на твоето сърце”

Още не мога да си обясня чувството което ме обзе тогава. Гордост, че такава малка и чаровна госпожичка иска да е дамата на моето сърце. Тъга, че не може винаги да е до мен за да се чувства наистина такава.
Тъжно е всичко това. Едно малко и невинно дете показа много повече зрялост отколкото мнозина други през целия си, смея да кажа безсмислен и пропилян живот. Това е. Един миг от вечността изпълнен с толкова енергия. Тя ми показа защо трябва да се живее, и за какво трябва да се бори човек.